Формулата за успех в Силициевата долина е следната. Стъпка едно, разработваш решение, най-добре такова, което преодолява конкретен проблем и почти задължително да има технологичен ъгъл. Стъпка две, убеждаваш инвеститори в потенциала му и набираш първично финансиране. Стъпка три, търсиш растеж на абонати и клиенти на всяка цена, чрез който убеждаваш още фондове и бизнес ангели да вложат средства. Това може да включва силно субсидиране, само и само, за да привлечеш хора в своята платформа. Последната я повтаряш докато намериш работещ бизнес модел. През цялото това време си на загуба, която се поема от инвеститорите.

Тя се приложи успешно от мултимилиардни стартъпи, като Uber, Lyft, Lime, регионалните за САЩ MoviePass, Maple, Munchery и много други. До голяма степен цялата икономика на споделянето се крепеше на този модел. Яко субсидиране, работа на загуба, с цел привличане на клиенти. В момента, в който те се опитват да излязат логично на печалба, цялата стратегия започва да се сгромолясва. Не веднага, защото в тях са налети сумарно десетки и дори стотици милиарди долари.

Почти всеки стартъп или сравнително нова и обещаваща технологична компания работи на огромна загуба, с цел да се разшири максимално. Uber и Lyft са най-големите примери, румънската перла UiPath също е поела по този път. New York Times (NYT) ги описва като „Сбогуване с милениълския субсидиран начин на живот“. Казано с по-малко поетичност – спукване на балона на модела на Силициевата долина.

Тезата на NYT

Американският вестник NYT се фокусира върху доста конкретен проблем. Това е предлагането на определени услуги под себестойност, с цел удобство и привличане на потребители. Разликата се поема от инвеститорите, чието финансиране се ползва за покриване на тримесечните и годишни загуби. За крайните потребители това са евтини цени за доста удобни услуги, което прави компании като Uber и Lyft доста популярни отвъд Океана.

Недостатъкът е, че рано или късно, загубите се натрупват, а инвеститорското търпение се изчерпва в един момент. Пословичен пример, който NYT дава е MoviePass – абонаментна услуга за кина. Тя идва под формата на брандирана дебитна карта, която в комбинация с едноименното мобилно приложение дава достъп на потребителите да гледат по една прожекция дневно срещу 10 (15-21 долара в по-ранни период) долара месечна такса. Това е изключително евтино на фона на нормален билет за кино в Ню Йорк.

MoviePass реално се опитва да създаде дигитална платформа за запазване на места в киносалоните. Ниските цени за абонаментите са начин за привличане на потребители. Продаването под себестойност се плаща от привлечения капитал на компанията. Бизнес моделът се оказва неустойчив от самото начало и след няколко продажби, MoviePass е официално ликвидирана в края на януари 2020 г. Два месеца преди началото на пандемията.

Успехите до момента

Тезата на NYT е доста правилна, но тя обхваща само част от картината. Стартъпите използват агресивно набрания капитал, за да могат да се разрастват откъм потребители и пазарен дял. По този начин те надуват оценките си. Това дава доста плодородни резултати.

Сред тях са и някои от най-големите в бранша. Интернет гигантът Google започва да прави пари три години след стартирането си. Основаната през 2006 г. социална мрежа Twitter регистрира първата си финансова година на печалба 12 години по-късно. На Amazon му отнема едва 6 години за първото тримесечие на зелено, а доста след това започва да има стабилен бизнес модел. Същото важи и за Facebook.

Неоспорим факт е, че големите перспективни идеи им трябват време и ресурси, за да се превърнат в истински успешни. Точно затова моделът на Силициевата долина възлага на рисковите инвеститори да поемат това бреме. Проблемите започват, когато предприемачите и самите фондове или бизнес ангели изпадат в крайност.

Стартъпите гледат да завъртят колелото на растежа: финансиране – разрастване на потребителската база – нов рунд на средства. Бизнес моделът започва да се ориентира не толкова върху дългосрочната доходност на компанията, а на нейния краткосрочен растеж. Инвеститорите от своя страна се опитват да не „изпуснат“ някоя перспективна сделка и те гледат да имат експозиции на всяка по-голям или перспективен стартъп.

Facebook, Google и Amazon успяват да преследват двете – дългосрочна доходност и краткосрочен растеж. За сметка на Twitter, който може да го приспаднем към по-модерните тенденции. Подобно на Uber, Lyft и Lime той също разчита на дългосрочно субсидиране на дейността. Без от друга страна да имат план за рязко увеличение на приходите и излизане на печалба, дори в дългосрочен план.

Балонът на моделите

Uber и Lyft са идеалния пример, за това как се „правят сметките без кръчмаря“. При тях имаме комбинация между дигитална и физическа услуга, което означава доста повече разходи. Двете компании правят нещо друго – техният бизнес модел беше изграден на базата на заобикаляне на регулациите. Или по-точно – тяхното неотчитане при ценообразуването.

Когато те попаднаха под ударите на властите в различни краища на света, моделът на Uber просто рухна. Този на Lyft също, защото беше копие на своя именит конкурент. Разходите на двете компании рязко се вдигнаха. Първите средства бяха в посока на узаконяване на своя установен бизнес. Следващите харчове са на регулярна периодична база за поддържането му, а всяко разширяване е свързано с доста повече инвестиции.

Uber и Lyft видяха проблемите и се опитаха отново да надуят инвестиционния балон. Този път с проектите си за автономни коли, което щеше да ги превърне вече в истински технологични дружества (а не в хибрид между такси и софтуерни такива). Неслучайно Uber и Lyft даваха дългосрочни надежди, че този нов бизнес единствен ще ги изведе на печалба. Това начинание се оказа много по-тежко откъм средства за развойна дейност, което в комбинация със загубите от оперативната работа, доведе до бързо изчерпване на кешовите резерви.

Крайният резултат за Uber и Lyft беше, че те се отказаха от автономните си амбиции. Следващият ход ще е диверсификация на дейността към различни логистични и транспортни услуги, отново търсене на мащаб и повишаване на крайните цени.

Прозорливостта на България

Именно заради проблеми с правилата беше поводът за спиране на дейността на Uber в България. Местните регулатори бяха едни от първите в света, които предприеха подобен ход, като накараха технологичния гигант да спази правилата. Компанията не сметна за нужно за нашия малък пазар да инвестира средства, които да узаконят нейната дейност.

Малко след това, Европейският съюз обяви, че подобни услуги се водят за транспортни, а не за дигитални, с което затвърди правилното решение на българските власти. Всяко едно облекчение оттук насетне, може да бъде в нарушение едновременно на собствените ни закони и на правилата наложени от Брюксел. Тезата, че България пречи на споделената икономика не издържа, защото в страната вече функционират редица подобни услуги, но с по-добър бизнес модел – този на местния Spark например. Електрическите тротинетки под наем също намериха почва в столицата.

Какво следва

Какви ще са последствията за стартъпите оттук насетне? Най-малкото е, че бизнес моделите ще бъдат поставяни на по-предно място и няма да се правят оценки на базата само на перспектива за растеж на пазари и потребители. Инвеститорите ще бъдат много по-предпазливи в своите вложения. Особено след няколко големи скандала, като този с Wirecard, например. Подкрепата на стартъпите, както и самите техни идеи може да се върнат към доста по-рационален подход, който включва растеж, но и стабилен поток на приходи, с опция за излизане на печалба.

Не се изключва и възможността да се върне фокуса изцяло към растежа за сметка на всичко. Рисковите инвеститори не са наречени така случайно. При подобни операции, те са напълно наясно, че възвращаемостта е само потенциална и то в дългосрочен план. Определено, материали като този на NYT вкарват малко по-трезва оценка на ситуацията и, че не всички модели на Силициевата долина могат да бъдат супер успешни.

The post Отрезвяването на Силициевата долина appeared first on TechTrends България.