Еволюцията на гейм индустрията води не само до технически подобрения, но и в начина на разпространение на игрите. Интернет връзката е почти задължителна, потребителите са обвързани с платформи, с определени общи условия. Ако разработчикът или разпространителят решат, че някоя игра е изчерпала своя потенциал те могат в рамките на ден да спрат достъпа до нея.

Nintendo например през март реши да елиминира целия дигитален каталог на вече морално остарелите конзоли 3DS и Wii. Все още обаче има геймъри, които ползват тези заглавия и те са поставени в ситуация, в която не могат да се забавляват с любимите си и закупени легално игри. Колкото по-назад във времето се загледаме – толкова повече уникални и недостъпни за масите заглавия ще видим.

Феновете са изправени пред много тежък избор – да чакат с години с надежда, че разработчикът или разпространителят ще направят качествена ремастерирана версия. Или да опрат до нелегалните пиратски копия. Опитите да се опази историята на гейминга пък отваря спор за авторските им права.

Музеят на гейминга

Две щатски неправителствени организации се опитват да постигнат точно това – да осигурят всичко необходимо, за да може ретро игрите да се изживеят по същия начин както преди 20, 30 или повече години. Това са Фондацията за историята на видеоигрите и Музеят за изкуство и дигитални развлечения (MADE). Те полагат усилия да съберат нужния хардуер и софтуер, за да могат ретро заглавията да бъдат изиграни по същия начин както, когато са излезли на пазара.

Това включва не само намирането на съответните работещи конзоли, аркадни автомати и др. Те трябва да опазят хардуера и софтуера от пясъците на времето. Което означава, създаването на резервни копия на игрите на модерни носители. За по-новите заглавия – промени в кода, за да могат да бъдат пуснати без необходимостта от облачните сървъри или изграждането на нови такива за мултиплейър заглавията.

Примерите са основно за САЩ, но реално такива активисти има по цял свят, включително и в България. Например, при последния Sofia Game Jam през зимата на 2020 г. имаше подобен архив от някои аркади и стари PC конфигурации, които можеха да пуснат редица класически заглавия от 90-те години на миналия век.

Сблъсъкът с разработчиците

Всички тези усилия обаче са посрещнати „на нож“ от разработчиците и разпространителите. Причините са няколко. Най-изтъкваният аргумент е, че те са притежатели на авторските права и съответно те държат изцяло достъпа до игрите. Инициативите посочени по-горе обикновено се позовават на възможността за „свободно право на употреба“ (fair use). В САЩ поне игрите са обект и на Закона за дигиталното авторско право (болезнено познат под акронима DMCA), което защитава тезата на разработчиците.

Спорът в Щатите е разгледан подробно в материал на технологичното издание TheVerge. Коментиращите адвокати са на мнение, че всяка намеса в кода или емулация на стари игри ги поставя като нарушители на DMCA. Най-лесният начин това да се избегне е като се вземе разрешение от създателите на игрите или компаниите, които държат техните права. Те обаче не са склонни да дадат подобно.

Причините са изцяло користни. През последните няколко години, големите издатели започнаха да създават т.нар. ремастерирани версии (Remastered). При тях се взимат оригиналните игри и се адаптират за модерния хардуер и технически изисквания. Като например, 4K резолюция, оптимизация за Windows 10, подобрени ефекти, управление и др. Ремастерираните заглавия се оказаха доста успешни сред големите франчайзи, като Call of Duty, StarCraft, Command&Conquer и др. Което води и до допълнителни приходи за компаниите.

Проблемите на ремастерите

Има една голяма уловка при този подход. Не всички ремастери следват напълно оригинала. В други се интегрират модерни практики за монетизация, което ядоса геймърите при мултиплейър версията на Call of Duty 4: Modern Warfare Remastered, например. Трети се оказват по-лоша адаптация дори от оригиналите.

Такава беше съдбата на излязлата през миналата година Grand Theft Auto: The Trilogy – The Definitive Edition. Тя се оказва по-бъгава и дори с по-лоша графика от колкото са версиите излезли преди близо 20 години. Причините са доста – липса на тестване, кратки срокове, малък бюджет и др. Проблемите са, че оригиналните игри бяха премахнати от всички онлайн магазини и платформи и заменени с „новата“. Още по-лошото е, че дори притежателите на старите версии бяха принудени да купят пак ремастерираната такава.

Примерът с GTA показва властта, с която разполагат разпространители и, че техните практики много често са в ущърб на потребителите. Това е все едно да притежавате изключително запазен и поддържан автомобил Volkswagen Golf 3, който „работи по часовник“. В един момента да дойдат от автомобилния концерн, да го вземат и единствения начин да карате Golf 3 е да купите новата версия от 2021 г. Тя разполага с паркторник и камери за паркиране, но примерно не работи добре сервоуправлението или окачването се ремонтира доста по-често отколкото при стария модел.

В случая с Nintendo – класическите заглавия за Wii и 3DS са налични в новата платформа на японския гигант. Но срещу месечен абонамент. И при тях има потенциални разлики с оригиналите, което може само да разочарова феновете. С което легалните начини за запазване на класическото изживяване от затворени от разпространителите игри се редуцира значително. Проблем, който тепърва ще се разширява с напредване на времето и с факта, че всяка година излизат стотици нови заглавия.

The post Да запазиш ретро игрите – мисията (не)възможна appeared first on TechTrends България.