Какво е революционното в това изстрелване обаче? Първите астронавти до МКС са изпратени преди 22 години, като само през изминалата 2019 г. са осъществени три мисии до станцията. Първият управляем космически полет е осъществен през вече далечната 1961 г. от Юрий Гагарин. В същият момент медийният ентусиазъм изглежда все едно SpaceX е осъществила мечтата на своя създател Илон Мъск да изпрати хора на Марс.

Има няколко възможни гледни точки и значения на този полет, както и защо той ще влезе в историята. Като се спрем на всяка една от тях, ще може да разберем и потенциалните последствия от последната мисия на SpaceX до МКС.

Може да ги обобщим като следните:

1. Геополитическа – САЩ за първи път от почти десет години изстрелват самостоятелно свои космонавти в орбита.
2. Технологична – Това е първият управляем полет, при който ракетата-носител ще се използва повторно.
3. Икономическа – Това е първият истински космически полет с хора на борда осъществен от частна бизнес компания.

Всяка една от тях има своите условия и контекст, който трябва да се вземе предвид, преди да се обяви за напълно мисията за историческа и за нова ера в космонавтиката.

„Драконът“ – новата космическа совалка и завръщането на САЩ

Нек започнем с първата, геополитическа теза. За да може да имаме пълна картина по тази точка, ще трябва да превъртим лентата много, много години назад. В разгара на Студената война, през март 1983 г. президентът на САЩ Роналд Рейгън обявява историческата „Стратегическа отбранителна инициатива“ (SDI), която получава прякора „Междузвездни войни“, покрай едноименната хитова филмова трилогия на Холивуд по това време.

Идеята е повече от амбициозна – да се разположат оръжия в орбита, които да имат за цел да унищожават съветските сателити, балистични ядрени ракети в полет и дори да нанасят собствен ядрен удар по противника. В основаната на всичко е програмата за космическа совалка (Space Shuttle) на NASA. Това е кораб, който може да изведе в орбита сравнително големи товари, но и да се върне на Земята за повторна употреба.

Проектът предизвиква СССР да налее огромни суми в разработването на собствена аналогична програма, за да може да запази стратегическия паритет. Съветската совалка позната като „Буран“ и ракетата-носител „Енергия“ политат само веднъж през 1988 г. само година преди да падне „Желязната завеса“.

Много историци описват изявлението на Рейгън като „огромен блъф“, с който реално успяват да фалират СССР и да спечелят Студената война. Причината е, че почти всички мисии на космическата совалка са основно цивилни, извеждане и поправяне на спътници, орбитални телескопи и др. Отделно произходът на проекта може да се проследи още от 50-те години на миналия век, а първата работа по него започва в края на 60-те. Няма потвърждение, че космическата совалка е можела да се използва за военни цели. От надпреварата все пак излиза и нещо полезно – първата истинска орбитална станция „Мир“.

Космическата совалка дава огромно предимство на САЩ след края на Студената война. Тя ѝ позволява да извежда големи товари в орбита и реално с нейна помощ са построени основните модули на МКС, както и прави няколко полета до вече пенсионираната „Мир“. Първите пет мисии към станцията са доминирани от американски астронавти и оборудване, а до края на първите 21 полета, само три са осъществени с руски ракети. Лесно може да се каже, че космосът до голяма степен принадлежи на САЩ до началото на XXI век.

Инцидентът със совалката „Колумбия“ през 2003 г. показва възрастта на американската технология и някои потенциални рискове. Това довежда до временно спиране на полетите с американски кораби и последвалото им разреждане. Все пак, совалките летят още осем години и правят общо 39 полета, останалите 25 до МКС са осъществени с руските ракети „Съюз“.

От 2011 г. насам, Русия доминира напълно управляемите космически изстрелвания. Корабите и ракети „Съюз“ осъществяват всичките 34 полета до МКС оттогава до април тази година. Изстрелването на Dragon 2 на SpaceX слага край на руския монопол в тази ниша и връща САЩ в звездната надпревара. Всъщност това беше основната цел на компанията на Мъск – да се създаде американска алтернатива на космическата доминация на Москва. Защото след извеждането на употреба на совалките, дори част от щатските ракети, ползват руски двигатели RD-180.

SpaceX се намесва като разработва и налага изцяло собствени технологии –Merlin двигатели, Falcon ракети-носители и вече на управляеми модули Dragon. С което затваря технологичния и производствен цикъл да е изцяло в САЩ.

Именно, поради геополитическата причина, заглавията в медиите зад Океана са „Нова ера в американската космонавтика“, които са преведени почти дословно от повечето български и световни, без да се отчита този контекст.

Технологичната иновация на SpaceX

Политическият аспект на SpaceX и собствените системи на компанията не са достатъчни за иновация в сферата. Все пак компанията на Мъск разработва нови системи, които му позволяват да бъде много по-ефективен от всички останали космически оператори по света. Това са ракетите-носители за многократна употреба. Истинската технологична революция и нова ера в космонавтиката може да се каже, че се е случила не сега през 2020 г., а пет години по-рано – на 22 декември 2015 г.

Тогава, SpaceX за първи път успешно приземява първата степен на ракетата-носител Falcon 9 на наземна платформа. Няколко месеца по-късно, през април 2016 г. прави втори успешен опит, този път на роботозирана плаваща площадка в Атлантическия океан. Именно на такава се приземява и при мисията на Dragon-2 до МКС, първата степен на Falcon 9.

По този начин, компанията на Мъск взима концепцията от космическата совалка и прави всяко свое изстрелване на ракета много по-евтино, като използва по няколко пъти един от най-скъпите компоненти в ракетата – носителят и големите двигатели. Това понижава четворно цената на пазара за извеждане на килограм в орбита. За ниска орбита, SpaceX е обявила сумата от малко над 56 млн. долара, което от друг оператор би достигнало дори 200 млн. долара за сходна мисия.

Което прави околоземната орбита много по-достъпно място. Вече много повече компании и държави могат да си позволяват да изстрелят свои сателити. Именно с Falcon 9 на SpaceX, „България Сат“ извежда първият български частен спътник в орбита.

Тази революция, наистина поставя нова ера в космонавтиката, но нейното начало е още от края на 2015 г., а не от 2020 г. Полетът на Dragon 2 все пак е първият с хора на борда, в който ракетата-носител се връща благополучно на Земята. Дали това е достатъчно за „велик исторически момент“? Предвид факта, че SpaceX вече имат 44 такива приземявания и са използвали повторно 31 ракети, отговорът е по-скоро „Не“. Все пак, в историята, полетът ще бъде записан със златни букви, заради този факт. Просто традициите в космонавтиката повеляват неговото увековечаване.

Първа частна космическа

SpaceX е много често описвана като първата частна космическа компания и съответно извеждането на двамата космонавти на 30 май 2020 г. е първото истинско такова от самостоятелен предприемач. Което за повечето наблюдатели поставя Мъск доста пред своите конкуренти, като Джеф Безос и Ричард Брансън.

В това твърдение има много неточности, като естествено е важен целия контекст. Основният конкурент на SpaceX е United Launch Alliance (ULA). Това е консорциум от две частни компании – Boeing и Lockheed Martin. Общото между тях и различното спрямо фирмата на Мъск е, че те са основно военни разработчици. Ако Boeing имат доста силно цивилно звено и продажби на граждански самолети, то Lockheed напълно доминира в поръчките за Пентагона. Въпреки всичко, двете компании са частни. Макар и през друго съвместно дружество те са в основата и на изстрелването на космическата совалка през 90-те и 2000-те години.

Има няколко съществени разлики и това е в трансформацията най-вече на цялостния модел от страна на САЩ по който се правят космическите изследвания. Още от студената война, от двете страни на Желязната завеса се ползва сходна концепция – има по една държавна агенция, която предоставя целия бюджет на компании или конструкторски бюра за разработването на ракетите и технологиите.

В СССР последните пак са държавни и затова кръгът е затворен, но в САЩ те са частни компании, като в повечето случаи са корпорации с дългогодишни военни договори. От началото на XXI век, Вашингтон сменя тактиката и отваря пазара. Отново се разпределят федерални бюджети, но вече част от разходите се поемат от самите частни дружества. Също така се създава възможност, такива които не са били част от военно-промишления комплекс също да участват.

Стимулът не се ограничава само с печеленето на държавни поръчки – те ще могат да предоставят услугите по изстрелване на космически обекти на клиенти от цял свят. САЩ решава, че засилването на конкуренцията в сектора, ще понижи разходите и повиши ефективността, след като частните военни разработчици са станали технологично тромави, които искат все по-големи бюджети.

Ролята на NASA

Голямото постижение на Мъск е, че той успява да пробие монопола им и да вземе част от договорите на NASA. Уловката е, че ако не беше федералната агенция, SpaceX можеше и да не достигне до постиженията си от последните 10 години.

Агенцията избира SpaceX през 2006 г. да разработи ракета и апарат, който да пренася товари до МКС. Федералната институция финансира близо половината от бюджета по проекта с 396 млн. долара, фирмата на Мъск осигурява останалите 500 млн. долара. Последните са осигурени от самия милиардер и различни инвеститори. SpaceX също така осигурява допълнително финансиране от Google и Fidelity за 1 млрд. долара през 2015 г. Още един инвеститорски рунд е направен две години след това за 350 млн. долара.

NASA продължава да налива пари в SpaceX, като след разработването на ракетата и успешните стартове, дава договори за 1.6 млрд. долара за доставки до МКС до 2016 г. Така основната част от финансирането на цялата компания в началната ѝ фаза и ресурса за създаването на Falcon 9 идва по линия на правителството на САЩ.

По същият начин идва и голяма част от парите за разработването на капсулата Dragon 2. NASA сключва първоначален договор за 75 млн. долара за изграждането на такава и на още 440 млн. долара през 2012 г., за да продължи работата по проекта. Две години по-късно е обявено състезание между SpaceX и Boeing, което първата печели и осигурява допълнителни 2.6 млрд. долара през 2017 г.

Към тях добавяме и няколко договора по линия на Пентагона. Първият предварителен контракт е от 2005 г. за 100 млн. долара, който е последван три години по-късно от нов за до 1 млрд. долара, в зависимост от броя на мисиите. През 2015 г. излитат първите ракети на SpaceX със засекретени товари на ВВС на САЩ. Нови три договора са подписани от 2017 г. до 2019 г. на стойност 686 млн. долара за щатските военни, за секретни товари, сателити за навигационната GPS система и др.

Най-важният сегмент е фактът, че SpaceX може да осъществява и граждански мисии, като целта е по този начин да не бъде напълно зависима от държавните поръчки. Ниските цени на компанията на Мъск, породени от технологията за многократно ползване на първите степени на ракетите, правят нейните оферти по-привлекателни.

От 2014 г. SpaceX с техния Falcon 9 стават пазарен лидер само за три години. В пика на компанията през 2019 г. те осъществяват 21 частни изстрелвания, което е 42% от общо 49-те пуска през годината.

Все пак това прави ли постижението на SpaceX като първия управляем полет от частна компания? И да, и не. Да, защото корпорацията на Мъск е рожба на отхлабването на държавния контрол върху този бизнес. Не, защото програмата Dragon 2 е финансирана почти изцяло от NASA. Все пак може да заключим, че новия хибриден модел, в който федералната космическа агенция аутсорсва почти напълно работата на частна компания е доста ефективен и може да върне актуалността на звездните изследвания. Което се доказва от тенденциите от последното десетилетие. Къде е новата ера в космонавтиката тогава? Тя е изцяло в контекста на САЩ и завръщането на страната като космическа сила, но не и погледнато на по-голямо ниво.

The post Революционният момент за SpaceX appeared first on TechTrends България.

Джоди ще бъде един от основните лектори на DevReach 2019 – водещата конференция за разработчици в Централна и Източна Европа, която ще се проведе в София от 20 до 24 октомври. Темата на лекцията й е „Техническото лидерство: Уроците, научени в НАСА”. Тя ще участва и в панелна дискусия за ролята на жените на работното място на 21 октомври. TechTrends като медиен партньор на събитието, получи възможност за кратко интервю с Джоди Дейвис.  

Какви са изискванията за започване на работа в НАСА?

Много зависи от типа работа, която искате да развивате в НАСА. В агенцията разполагаме с инженери от всички дисциплини – от механика, през аерокосмически до електроника и др. Но освен това имаме и учени от различни области, както и редица други специалисти. Те включват мениджъри проекти, фотографи, графични дизайнери, техници, специалисти по връзки с обществеността и пр. Разполагаме, дори със специализирани шивачи, които например изработват космическите термални одеяла. Има една известна подробност, която улеснява влизането в агенцията – за да работиш като цивилен служител в НАСА, не е необходимо да бъдеш американски гражданин.

Мечтали ли сте някога да работите в НАСА?

Мечтаех да работя в НАСА от 13-годишна, когато гледах филма „Аполо 13“. Като дете бях вманиачена в Слънчевата система и дебрите на Космоса. В същото време обичах да проектирам къщи и да правя етажни планове. След като разбрах за съществуването и естеството на НАСА, осъзнах, че авиокосмическото инженерство е перфектната комбинация, която да покрие едновременно любовта и влечението ми към звездите и дизайна.

Върху кои проекти сте работили в НАСА?

Работила съм по много мисии. Една от тях е Касини-Хюйгенс, при която НАСА изпрати сонда за проучване на Сатурн и неговите спътници. Друга е спускаемият апарат „Феникс“ на Марс., Той успешно се приземи на Червената планета през 2008 г., взе проби и изследва почвата ѝ. На базата на тези резултати се разбра за наличието на лед по повърхността на Марс. Последваха Марсианската научна лаборатория,

Бях отговорен инженер при пускането в орбита и управлението на космическия телескоп „Джеймс Уеб“ и тестове на различни полети. Сред последните се включват изпитанията на Нископлътностния свръхзвуков забавител (Low-Density Supersonic Decelerator – LDSD), който изследва ефектите от полета при различни скорости в горните части на атмосферата. Уроците от него може да се окажат ключови при разработването на пилотирани полети до Марс.

В момента съм  заместник-инженер на системите за натоварване на инфрачервения широкоъгълен космически телескоп (Wide Field Infrared Space Telescope – WFIRST). При него помагам за разработката на нов телескоп за изследване на дълбините на Космоса, чрез който ще се опитаме за характеризиране на тъмната енергия и търсенето на екзопланети.

Коя е любимата ви мисия?

Труден въпрос. Най-вълнуващата досега е Марсианската научна лаборатория, по време на която преди седем години приземихме на Марс роувъра „Кюриосити“, който е с размерите на кола.

Какви бяха предизвикателствата при приземяването?

Предизвикателствата бяха много. Най-голямото пред мен беше, че нямаше как да направим тест на влизането от край до край, спускането и кацането на космическото превозно средство. Създадохме симулационна траектория с висока прецизност на навлизането, спускането и кацането, за да прогнозираме изпълнението от край до край. След това тествахме космическия кораб и марсохода на части. Оставихме голям марж в дизайна за неизвестните величини, които ще се случат при захождането в атмосферата на Марс.

Говорейки за Марс, възможно ли е да изпратим мисия с хора там? А ако погледнем по-напред – да я колонизираме?

От много години НАСА разработва възможност за човешко изследване на Марс – това е голямата ни цел. Но е много сложен проблем, спрямо досегашните пилотирани мисии до Луната и безпилотни до Червената планета. Причината е, че за изпращането на хора до Марс, космическите апарати, трябва да могат да пренесат много повече полезен товар и най-важното – който трябва да приземят на планетата. За всичко това са необходими огромно количество иновации, дизайн, тестване и време. Едва като се разработи всичко ще може да осъществим тази цел.

Как ръководите екип от учени и инженери?

Много внимателно. Изисква се постоянна комуникация и разнообразна мисъл. Трябва да разбираш, че всички имат различен опит и история – географски, професионално и културно. Невероятно е колко много може да постигнете, когато създадете среда, насърчаваща съвместната работа и отворена за различни гледни точки за подобряване на екипа или дизайна.

Има ли много жени в НАСА? Сблъскват ли се те с някакви предизвикателства в космическата агенция?

Всяка година виждам все повече и повече жени в науката, технологиите, инженерството и математиката в НАСА. Не сме достигнали още съотношение 50/50 между жените и мъжете, но се опитваме. В сегашния ми проект – работата по инфрачервения космически телескоп за широки полета в космическия център за полети на НАСА Goddam – не сме далеч от това в технологичните позиции. Вдъхновяваща група от жени сме.

Кое е по-трудното – да се приземи марсоход или да се поддържа баланс между личния живот и работата?

И двете са трудни и всъщност свързани в това, че приземяването на марсоход изисква баланс между работата и личния живот. Прекалено лесно е да работиш много усилено и професионално, като накрая да прегрееш. Ръководители на проектите ни подкрепят много служителите си да си вземат отпуск за семейството и да си почиват. Когато направиш стъпка назад, не си на работа и си починеш, се връщаш с по-добър светоглед. Имаме страхотен екип в НАСА и се подкрепяме много, когато някой има нужда да отсъства от работа.

The post Жената, която приземи марсохода „Кюриосити“ на Червената планета appeared first on TechTrends България.